replica watches best replica watches replica watches cheap replica watches

   
       
, 65026, .
. " ", 9
/ 8 (048) 726-35-19
e-mail: abuodes@abuodes.org.ua

Преселване, устройство, социално-правно положение

МИГРАЦИЯ НА НАСЕЛЕНИЕТО ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ДО СРЕДАТА НА XVIII ВЕК
Завладяването на България от османците в края на XIV век, съпроводено с опустошаване на страната, изтребване на населението й, има катастрофални последствия за българския народ и води до унищожаване на интелек¬туалния му елит, културата, самостоятелната църква. С него е свързана и многовековната емиграция на населе¬нието от българските земи в съседни региони.
Един от тези региони е Молдавското княжество, където бежанците идват отвъд Дунава и се заселват от самото начало на турското нашествие на Балканския полуостров. Преди всичко това са духовенството, болярски семейства, отделни занаятчии и селяни, привлечени от православието, черковнославянското богослужение, възможността да участвуват в държавния и културния живот на княжеството.
Българското население е принудено да напуска родните места и във връзка със започналото веднага освободително движение, смазано жестоко от поробителите. Например след въстанието на Константин и Фружин през 1408 г. молдавските хроники съобщават, че в първата третина на XV век са съществували пет села с български етнически облик. Румънският историк Константин Велики смята, че значителен брой българи се преселват в Молдова през първите десетилетия от падането на България под турско иго. За мащаба на преселването говорят посочените от Лазар Л. Полевой данни, че към средата на XV век на територията на Молдавското княжество е имало 37 села с 2960 жители от южнославянски произход, тоест българи и сърби. С времето това население се асимилира.
Може да се предполага, че българите са се заселвали също и в Буджака, който от края на XIV век и до началото на XVI век е в състава на Молдавското княжество. И преди той е бил тясно свързан с България, през някои етапи дори е влизал в пределите й и там е живеело българско на¬селение. Този район, обхващащ устието на реките Дунав и Днестър, е известен в литературата още под името «Онгъл», също и Бесарабия до 1812 година. Преселването продължава и в по-късно време, когато тази територия е завладяна от Портата. Преди всичко бежанците се заселват в фаловете. Антиохийският патриарх Макарий, посетил Измаил през 1657 година, пише, че в него «живеят повече от дванайсет хиляди власи и българи, избягали от насилията на турците и заселили се тук, защото животът е приятен и те се ползуват от справедливост и безопасност, а данъците покрай харача са нищожни». Димитрий Кантемир в «Описание на Молдавия» потвърждава, че по това време тук българите живеят и се занимават с търговия наравно с гърците, сърбите и другите етнически групи.
На всеки исторически етап преселническото движение има своите особености, определени от общата политика на Османската империя към българския народ, а също и от користните интереси на Великите сили на Балканите.
ПРЕСЕЛВАНЕ И УСТРОЙСТВО ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА XVIII И НАЧАЛОТО НА XIX ВЕК
Засилването на преселническото движение от български¬те земи през това време е свързано с руско-турските вой¬ни, кърджалийските безредици, а също със заинтересова¬ността на Русия да усвои отново завоювани територии. През 1751, 1763, 1801 година са издадени царски манифе¬сти, които приканват чужденци да се заселват в Русия и гарантиращи им определени права и привилегии. Известно е, че през 1752 година с указ на Сената са заселени българ¬ски бежанци в Новомиргород. По това време се създава търговската колония Нежни, в която редом с гърците има и българи. В 1763 година българи се появяват и около Ки¬ев. След десет години около 400 семейства от силистрен-ското село Алфатар се преселват в Херсонска губерния, където основават село Олшанка. Българите се заселват и на други места в Новоросийския край (Тираспол, Нови Дубо-сари, Бендери, Одеса). Освен това е известно, че част от българските преселници влиза в състава на формиращите се казашки войски: Бугска, Уст-Дунайска и други. Най-вече те влизат и в колонията Арнаудовка, основана през 1795 г. край Одеса от арнаути от България. Покъсно това население е асимилирано.
В началото на XIX век се създават известните български колонии в Херсонска губерния и Крим: 1801 — Малък Буялък; 1802 — Голям Буялък, известии още като Кошково, Терновка, Ингулка, Стари Крим, Балта Чокрак; 1803 — Кишлав, Паркани, Кубанка; 1806 — Катаржино. В литературата се срещат и други дати от основаването на Паркани, Кубанка, Балта Чокрак. Съвременниците сочат като българска колония през този период Славяносербск, може би чисто в административно отношение. Името на село Ингулка идва от рекичката Ингулец, на чийто бряг възниква.
Върху тези български колонии се разпростират условията от посочените царски манифести. Били им дадени права и привилегии на чуждестранни колонисти в Русия. На всяко семейство се отделят парични средства за обзавеждане на стопанство и по 53 десетини земя. Българските колонии се подчиняват на кантората за попечителство на чуждестранните заселници, а тя — на Министерството на вътрешните работи на Русия.
В Буджака основният поток на българските преселници както и преди се насочва към градовете Измаил, Килия, Рени, Акерман.
По онова време Буджака остава в пределите на Османската империя. Тук, както и в другите й покрайнини, националният, духовният и икономическият гнет е по-малък, отколкото по българските земи.
Изследователите смятат, че бежанци от България са се заселили в с. Вълканещ в 1732 г., Чешмекьой в 1753-1754
г., Десгинже в 1768 г. Те полагат началото на усвояването на степния Буджак от българи и гагаузи. През следващите години преселниците се установяват в съществуващите тук селища: в Комрат в 1789 г.; Татар-Копчак - в 1791 г.; Бешгиоз — 1791. По това време отделни български семей¬ства се заселват на места, където в течение на времето ще се създадат български села. Архивни източници, както и устни предания говорят, че на мястото на бъдещото село Чийшия се заселили 30 български семейства още по време на руско-турската война 1787-1791 г. Официални източни¬ци съобщават, че селото е възникнало по-късно — в 1813 година. Преди руско-турската война 1806-1812 г. пресел¬ници са основали също Долукьой (1806 г.)
Преди руско-турската война 1806-1812 г. в Буджака живеят над 8000 българи и гагаузи. Те не са ползвали предимства и привилегии, а са се вливали във вече съществуващите тук населени места и са се подчинявали на действуващите закони. Част от бежанците се заселват и в молдавските села към Буджака - Чадър (1770 г.), Орак и други.
Българи се заселват също и в Кишинев, който е в състава на Молдавското княжество. За това свидетелства наличието в него към края на XVIII век на българска църква.


ПЪРВО МАСОВО ПРЕСЕЛВАНЕ 1806 -1812
ГОДИНА. АДМИНИСТРАТИВНО УСТРОЙСТВО НА ПРЕСЕЛНИЦИТЕ

Руско-турската война от началото на XIX век става един от преломните моменти в историята за заселването на българите в пределите на Руската империя. С нея е свърза-но първото им масово преселване в Бесарабия, която след войната влиза в състава й. То е обусловено от продължа-ващите феодални междуособици в Османската империя, от по-широкото и активно участие на българите във войната на страната на Русия, от голямата заинтересованост на Ру сия за стопанското усвояване на рядко заселения Буджак. Тогава руските власти в лицето на командващия молдав-ската армия Михаил И. Кутузов обещават на преселниците особено административно устройство, независимост от ме¬стните органи на властта, редица икономически привиле¬гии. Това привлича вниманието на значителна част от на¬селението на Североизточна България. При това видни дейци на българското освободително движение от това време, преди всичко Софроний Врачански, смятат, че е възможно да се създаде автономна формация извън преде¬лите на българските земи и подкрепят масовата емиграция на българите в Дунавските княжества и Буджака.
Основният поток на българските преселници тръгва от Разградско, Силистренско, Свищовско, Габровско, Севлиевско, Плевенско, особено от предпланинските райони на България.
Българите преселници най-вече се стремят да се установят по-близо до родината — в Дунавските княжества. През 1806-1811 г. от 20 316 семейства, напуснали родните места, в Бесарабия се преселват само 2524. Но обещанията на М. И. Кутузов от 26 април 1811 г. стимулират бежанците в края, което продължава и след войната. Иван И. Мешчерюк посочва сведения от 1816 г., от които личи, че преселници от отвъд Дунава, настанени в 91 населени пункта на пет южни и централни цинута на Бесарабска област (Томаровски, Гречански, Бендерски, Кодрски и Хотарни-чански), а също в Кишинев, наброяват 5732 семейства, или 26 164 души от двата пола, от които 20 496 българи и гагаузи.
В 1819 година броят на новите български семейства, които се заселват тук, достига до 4248. Общият брой по това време по данни на Аполон Скалковски е 6532 семейства, или около 24 000 души от двата пола.
През първата четвърт на XIX век в Буджак възникват се¬ла, заселени от преселници от отвъд Дунава, в 1808 г. — Казаяклия, Ердекбурио; 1809 — Кубей; 1811 — Каракурт, Курчи, Конгаз, Бешгиоз; 1812 — Баурчи; Дезгинжа; 1813-Тараклия, Чийшия (Градина), Чешма Варуита (Чешмели); 1814 — Ташбунар, Бешалма; 1819 — Чадър Лунга; Шикир-ли-Китай, Стари Троян, Еникьой; 1820 — Нови Троян и Гайдар; 1821 — Болград, Димитриево (Димитровка), Са-талък-Хаджи, Баново (Бановка); 1822 — Кайраклия, Ива¬нова (Ново Ивановка, Ивановка българска), Задунаевка, Код Китай. Някои от имената са останали предишните, дадени от ногайците, окончателно изселени оттук през 1807—1809 година. В някои от тях вече са живеели пресел¬ници отвъд Дунава, дошли по-рано. Към тях се отнасят Хаджи Абдула, Чешмекьой, Вулканещ, Комрат, Дезгинжа, Копчак (Татар-Копчак), Бешгиоз, Саталък-Хаджи, Ши-кирли-Китай, Джолтай, Казаяклия.
Може да се наложи датите за основаването на> някои села да се уточняват въз основа на архивни източници. Така например известният изследовател А. Скалковски смята, че с. Кирсово е основано през 1830 г. от нови преселници (с. 67), а краеведите от това село Георги Стойков и българският изследовател Станчо Добрев — през 1811 г. Ион Дрон пък посочва още по-стара дата — 1791 г. В една молба на стари жители от тази колония през 1860 г. се твърди, че в 1812 г. идват от българските земи «65 семейства преселници» в Бесарабия и «заселвайки се на незаселените земи на Горен Буджак, образуват селището Кирсово» (ГАОО (Государственньш архив Одесской области), ф. 6, оп. 4, д. 22024, л. 3).
Преселниците се заселват и в съществуващите крайпрутски молдавски села, част от които впоследствие е включена в състава на бесарабските български колонии: Импуцита, Сатуново, Барта, Болбока, Картал, Фрикацея, Анадолка, Джуржулещи, Кислица, Слободзея, Валени, Брънза, Колибаш.
Мнозина преселници от отвъд Дунава, заселили се отна¬чало в градовете Кишинев, Акерман, Измаил, Бендери, Килия, Рени, по-късно се преместват заедно със своите близки във вече съществуващи села или дори създават но¬ви селища: Задунаевка (1822 г.) е основана от кишиневски българи, Бановка (Банова) (1821 г.) — от българи от Изма ил, а Ивановка (Ново Ивановка) е образувана от българи, живеещи преди в махали в Акерманския уезд.
Пръв опит за устройване на новите преселници от отвъд Цунава е направен през 1807-1808 г., когато царското пра-вителство взема решение да ги разсели навътре в Новоро-:ийския край, «предоставяйки им правото да ползват зсички облаги, предимства и покровителството на закони-ге, предписани на рускоподаниците по рождение». Те по-:рещат това със съпротивление, тъй като го оценяват като стремеж на властта да разпространи и върху тях крепостно-го право, въпреки че същевременно са им обещани опре-хелени социално-икономически и други привилегии.
Този опит не успява и по причина, че българите и гагау-ште предпочитат да се заселват по-близо до своята родина, гоест в Дунавските княжества и Бесарабия. Отчитайки гяхното нежелание да отиват навътре в Руската империя и лремейки се «да привлече колкото може по-голям брой... юра трудолюбиви и полезни за преселване», М. И. Ку-гузов през април 1811 г. им обещава устройство на завою-заните от Русия земи с права на «особено общество от ко-тониални заселници». По-нататък тази идея се трансфор¬мира у него в друга — преселниците, дошли отвъд Дунава, ха се устроят по правата на Донската казашка войска. Оте-хествената война от 1812 г., нежеланието на Петербург да формира от отвъддунавските преселници нередовна войска "юради опасения, че това ще стане повод за напрежение в зтношенията между Русия и Високата порта, отлагат реша-зането на въпроса за статута на преселниците от българ-жите земи в Бесарабия. През 1818 г. е създаден Попечите-1ен комитет за чуждестранните заселници в южния край та Русия, за негов председател е назначен генералът от зуската армия, героят от Отечествената война през 1812 г. Иван Н. Инзов. Той добре познава проблемите за устрой-ггвото на преселниците в Буджака още по времето на ми-чалата руско-турска война, в която е участвал. Именно по хегово настояване Александър I през март 1819 г. взема зешение да им предостави в Бесарабия правата на чужде¬странни колонисти.
В указ на управляващия Сенат от 29 декември 1819 г. е определено тяхното социално-икономическо, правно и ад-министративно положение. В допълнение на този указ ми¬нистърът на вътрешните работи, комуто е подчинен ново-създаденият Попечителен комитет, издава на 12 март 1820 г. особен писмен акт. В него са отразени положенията на предишните манифести за привличане на чуждестранни поданици в Русия като колонисти.
Съгласно тези правителствени документи «на отвъдду¬навските преселници» се заделят в Бесарабия по 60 десе¬тини земя на семейство за вечно владение без право на покупко-продажба. Те се освобождават за редица години от данъци и повинности, от набор на новобранци в армия¬та и в мирно време — от разквартируване на войска по домовете. Разрешава им се да купуват земи извън терито¬рията на въдворението, да влизат в други съсловия, като си запазват правата на колонисти, да вършат вътрешна и външна търговия.
Документите предвиждат особено административно управление на «отвъддунавските преселници». 57 колонии са обединени в 4 окръга: Кагулски, Прутски, Измаилски и Буджакски. Тези окръзи влизат в състава на Бесарабската кантора на чуждестранните заселници, една от трите към Попечителния комитет. Те се разполагат на територия от 557 хиляди десетини земя. Общото им управление се осъ¬ществява от т. нар. попечител (настойник). Окръзите се оглавяват от съответни ведомства (прикази). Всяка коло¬ния се управлява от свое учреждение (кметство). Попечи¬телят се назначава от Петербург, а окръжната и селската администрация (окръжен старшина, селски кмет) се изби¬рат от населението. Бесарабските областни органи решават въпросите, свързани с «отвъддунавските преселници», само посредством Попечителния комитет, Бесарабската кантора на чуждестранните заселници или Попечителя на коло¬ниите. За център на Бесарабското българско въдворение е определено селището Табаки, но такъв става Болград, кой¬то е основан през 1821 година. Преселниците от българ ските земи съгласно посочените документи получават осо¬бено административно управление.
Приетият през 1819 г. указ също създава юридическа ба¬за на започналото по преди преселване на българи и гагау-зи от помешчически земи върху държавни, тъй като те по¬лучават тук наравне със своите сънародници статут на ко-лонисти. Главно такова преселване става от селата на име¬нието на крупния молдавски помешчик, камерхер Ион Балша: Орак, Кугурлуй, Минжир, Гаджикьой, Мусаит и др. Тези българи и гагаузи тогава се заселват практически във всички населени пунктове, включени в колонистките окръзи, в това число в Кубей, Тараклия, Ташбунар, Бол-град, Бановка, Карагач, Чийшия, Табаки.
В Новоросийския край по време на руско-турската вой¬на 1806-1812 г. и след нея нови български колонии не се създават. Става само заселване на нови преселници във вече съществуващите села, а също и в градовете. Олшанка в 1818 г. е превърната във военно селище и жителите й са лишени от колонистки статут. За село Ингулка е известно, че в него живеят българи до 1822 г., когато е заселено с преселници от Полтавска губерния. През същата година край Паркани е основано българско село, наречено Нови Паркани, вероятно от жители на Ингулка. По-късно то се слива с Паркани.
През 1818 г. българските колонии в Херсонска губерния и Крим минават в подчинение съответно на Херсонска и Таврическа кантора на чуждестранните заселници към По-печителния комитет. За разлика от въдворението в Бесара¬бия тук българските колонии се подчиняват на надзорници (смотрители), които одновременно управляват и немските колонии. Селската администрация се оглавява от старей-шина, който се избира измежду жителите на всяка колония.

ВТОРО МАСОВО ПРЕСЕЛВАНЕ ПРЕЗ 1828-1830 г.
И УСТРОЙВАНЕ НА НОВИТЕ ПРЕСЕЛНИЦИ
В БЕСАРАБИЯ

Руско-турското противоборство през 1828-1829 г. до¬вежда до ново преселване на българи в княжествата Влаш¬ко и Молдова и в Бесарабия. Още в самото му начало рус кият император Николай I предвижда преселване в преде¬лите на Русия на ония българи, които ще участват във войната на страната на руските войски. От своя страна Новоросийският и Бесарабски генерал-губернатор Михаил Воронцов още на първия й етап прави опит да организира преселване от българските земи в подведомствения му край на моряци, корабостроители и занаятчии. "Но през този период преселването няма масов характер.
Ходът на военната кампания обуславя по-широкото уча¬стие на българското население във войната. Въпреки наме¬ренията на официална Русия, която се стреми да контро¬лира действията на българите и да не допусне масово уча¬стие на населението, то придобива характер на широко организирано националноосвободително движение. Под¬писването на Одринския мирен договор през есента на 1829 г. не донася никакви промени в политическото поло¬жение на българите, поставя ги в районите на българските земи, завзети от руската армия, пред съдбоносен избор. Едни, възглавявани от най-известния ръководител на доб¬роволческите отряди Георги Мамарчев, смятат, че е необ¬ходимо да продължат въоръжената борба за политическо освобождение. Други призовават да се примирят със създа¬лото се положение. Трети настояват за най-скорошно пре¬селване. Последните са значителна част от населението в югоизточните и североизточните райони на българските земи. Изразител на техните интереси е И. Селимински, който е един от организаторите на самото преселване.
Според нас освен политическа съществува още една причина за преселването. Както показаха последните про¬учвания, населението от тези региони изпитва определен недостиг на земя, тук съществуват също пречки за разви тието на промишлеността и търговията. Комплексът от всички тези причини заедно с множество конкретни субек¬тивни фактори определили вземането на решение за пре¬селването на цели градове и села, отделни родове и семей¬ства. То води до изселването по данни на Иван Мешчерюк на 86700, а според твърденията на Стефан Дойнов — на 130-140 хиляди българи.
Емигрирането на такава значителна част от населението не може да няма отрицателни последици за социално-икономическото, демографското, духовното развитие на българското общество. Като се има предвид, че най-общественоактивната част от населението напуска родина¬та си, преселването през 1828-1830 г., както и предишното, несъмнено се отразява отрицателно и на по-нататъшното развитие на националноосвободителната борба по бъл¬гарските земи.
Основният поток от български преселници след Одрин¬ския мирен договор се отправя към Русия, главно в Беса¬рабия. По данни на Иван Мешчерюк от септември 1829 до юли 1830 г. са получили билети, тоест разрешение за жи¬телство, за преселване в Бесарабия 61 580 души, в Одеса — 2745, в Крим — 2147, а всичко в Русия - 66 462 души.
Трябва да се подчертае, че въпросът за числеността на новите преселници и изобщо на българското население в Бесарабия след второто масово преселване остава диску¬сионен в литературата. В различните източници данните са противоречиви. Например Владимир Кабузан за 1832 г. сочи цифрата 36 529 българи и гагаузи в края на преселе¬нието. Иван Мешчерюк смята, че към 1835 г. тук са оста¬нали 26 хиляди нови преселници и заедно с 28331 «стари заселници» те са над 54 хиляди.
Нови архивни източници съобщават, че към края на ок¬томври 1830 г. през 9 карантини в Бесарабия и Новоросий-ския край са пропуснати след съответно наблюдение 58 727 души от двата пола от българските земи. Основната маса преселници минава през Сатуновската карантина (в коло¬нията Сатуново близо до Дунав) — 51 150 души. (ГАОО, ф. 1, он. 191, д. 74, ч. 8, л. 223). Всичко в Бесарабия по това време са преминали 52777 души.
Отчитайки, че в навечерието на войната в края са живе¬ли според едни данни 26 679, според други — 28 331 бълга¬ри и гагаузи, може да се твърди, че в началото на 1831 г. това население е около 80 хиляди. Известно е също, че от 1831 до 1834 от Бесарабия са отишли в Добруджа, Влашко и Молдова 18 840 нови преселници. Следователно към 1835 г. в Бесарабия живеят към 61 хиляди отвъддунавски преселници, от които 33-35 хиляди нови. Това са главно българи.
Причините за тази реемиграция през 1831-1834 г. са най-различни: пропаганда както от страна на турски аген¬ти, така и от страна на привържениците на Георги Мамар-чев за връщане в родината, масовите епидемии от чума и холера (1830-1832), суша и лош урожай (1833-1834), а също недостиг от резервни поземлени участъци за предоставяне на новите преселници по установения размер на семейство.
В резултат на масовото преселване от 1829-1830 г. в Бе¬сарабия са образувани нови селища: Исерлия, Главан, Чумлекьой, Гюлмен, Купаран, Селиогло, Голица (Карама-рин), Пандаклия, Девлет Агач, Твърдица, Кирютня (Кор-тен), Вайсал, Дермендере, Камчик, Кулевча, Тропокло, Ескиполос, Делжилер, Бургуджи, Хасан Батир, а също Драгодан и Беймагала, чието население към 1835 г. напус¬ка края.
Значителен брой нови преселници не създават свои села, а на големи групи са разселени от властите в основани по¬преди колонии. По данни от 1832 г. «старите» и «новите» преселници са съответно в Тараклия 178 и, 88 семейства; Чийшия — 109 и 46; Кубей - 122 и 86; Чешма Варуита -72 и 72; Ташбунар - 105 и 35.
Новите преселници преобладават във вече съ¬ществуващи села: Вале-Пержа съответно 44 и 116 семейст¬ва; Комрат — 239 и 383; Задунаевка - 32 и 92; Баново - 45 и 89; Кайраклия - 22 и 88; Ново Троян — 60 и 89. Нови преселници има и в централната колония Болград. По това време тук живеят няколко хиляди души. По данни от списъка на регистрираните през 1835 г. в тази колония се наброяват 3373 «стари преселници», тоест заселили се в Бесарабия преди последната руско-турска война от 1828-1829 г. Интерес представлява формирането на нейното на¬селение от «стари преселници» през първото десетилетие от съществуването на Болград. Според данни от посочения списък на регистрираните в града се заселват отвъддунав-ски емигранти от 17 български колонии и други някои на¬селени пунктове от Бесарабска област (Бендер, Кишинев, Пелени Молдовей, Измаил, Рени, Челибадер и други) — всичко 392 семейства.
Най-много в Болград идват от колониите Табаки (82 се¬мейства). Каракурт (65), Кубей (30), Импуцита (14), Кай-раклия (13), Тараклия и Чийшия (по 11 семейства). Сред тях има семейства, от които по-сетне излизат известни бе¬сарабски родове. Така от Тараклия се преселва в Болград семейство Титорови, от което произлиза българският об¬ществен и държавен деец, историкът Иов Титоров.
Нови преселници, дошли от Румелия, са значителна част от жителите на Болград: в 1835 г. те са 312 семейства с 1863 души и 32 така наречени бурлаци (самотници). Това прави 36,5 процента от общия брой на жителите му, които тогава са наброявали 5368 души.
От посочените материали се вижда, че цялото бесараб¬ско българско население, представляващо всички основни емигрантски потоци от различните региони на българските земи, участва във формиране центъра на отвъддунавските преселници. След последното преселване преобладават емигрантите от Сливен и Ямбол, образували свои известни махали — ямболска и сливенска.
Първоначалният план е новите преселници в Бесарабия да се настанят на свободните поземлени участъци на българското въдворение, които са 190 хиляди десетини. Повечето села са основани именно там. Скоро обаче става ясно, че за тях не достига земя. Към 1832 г. в колониите на «отвъддунавските преселници» е имало 527 282 десетини подходяща земя. От държавните земи са отделени допъ¬лнително в Акермански уезд 33 хиляди десетини земя. Властите имали намерение да намалят семейните парцели от 60 на 30 десетини земя, но благодарение на усилията на председателя на Попечителния комитет за чуждестранните преселници в южния край на Русия Иван Инзов тази крайна мярка не е приета. Селските събрания на старите колонии по призива на Инзов се съгласяват да отстъпят по 10 десетини от парцела на всяко семейство в полза на но-вопристигащите съотечественици. И въпреки това земята е недостатъчна. И неслучайно скоро, както вече посочихме, много нови преселници напускат Бесарабия.
След второто масово преселване в Буджака съществуват общо 83 колонии «отвъддунавски преселници». Както и преди те влизат в 4 колонистки окръга, но предишните Кагулски и Прутски са обединени в един Кагулско-Прутски (с център в Хаджи-Абдула), предишният Буджак-ски се преименува в Горнобуджакски (Комрат), образуван е нов окръг Долнобуджакски (Иваново), Измаилският с център Болград остава непроменен. Това административно деление съществува до 1856 година.
В 1832 г. и трите кантори за чуждестранни преселници в Новоросийския край са закрити. Във връзка с това стават промени и в управлението на колониите «отвъддунавски преселници». В същата година се създава Управление на отвъддунавските преселници, на което са подчинени те. Самото управление влиза в състава на Попечителния ко¬митет за чуждестранните преселници в южния край на Ру¬сия. Този нов административен орган се ръководи от упра¬вител, назначаван по това време от министъра на вътреш¬ните работи на Русия, а от 1837 г. от министъра на държавните имоти. В щата на управлението влизат няколко чиновници, в това число секретар, земемер, лекар, преводач. До 1844 г. управител е Михаил Бутков, в 1844-1845 г. — Гав¬рил Чернявски, в 1845-1846 г. — Лосев, 1846-1848 г. — Алеамбров и от 1848 г. — Арандаренко. Управлението на отвъддунавските преселници се комплектува по правило с чиновници, които не са преселници, с изключение на пре¬водача. Със създаването на този орган се нарушава тради¬цията длъжностите на окръжни старейшини да се заемат от колонисти.
Управлението на отвъддунавските преселници притежава практически неограничени административни и други правав пределите на колонистките окръзи. Местните чиновници използват това положение за свои користни цели, като се занимават с корупция, насаждат крепостнически ред в ко¬лониите, пренебрегвайки действащите там законодателни актове.
Създаването на новия орган за административно управ¬ление на отвъддунавските преселници съвпада по време с публикуването на «Сборник за колониите на чужденци в империята». В него са включени всички посочени поста¬новления и решения на висшите органи в държавата от¬носно чуждестранните заселници, включително и българи¬те. Този сборник отразява социално-правното положение на българските колонии в Бесарабия и Новоросийския край. Особено място заема положението на колонистката община, органите за управление — кметството и селското събрание. Последното има право да провежда избори за селска управа, да изключва колонисти от общината, да раз¬глежда молби и жалби, да се занимава с разпределяне на общинската земя, на данъците и повинностите, да контро¬лира дейността на селските длъжностни лица, да се обръща с молби и предложения към висшестоящите органи на вла¬стта. При това в колонистката община се запазват и особе-ностите на селската община, съществувала в България: за¬конодателно е запазена общинноразпределителната систе¬ма при раздаването на земя и е закрепена българската за¬друга; към общината на българските колонисти се запазва, както и към общината в предишната им родина, функция¬та на самоуправление; и там, и тук най-сурово наказание за нарушителя на общинските порядки е да бъде изгонен от общината.
В края на 20-те — началото на ЗО-те години на XIX век в българските колонии в Новоросийския край не на¬стъпват съществени промени в народонаселението, устрой¬ството и земеползването. В съществуващите вече колонии са заселени незначителен брой нови преселници. Известно е, че през одеската, овидиополската, феодосийската, сева-стополската и керченската карантина са преминали едва около 6 хиляди нови преселници, част от които се връща до 1835 г., а друга се установява в градовете.
Ликвидирането на екатеринославската и херсонската кантора за чуждестранни преселници цели да опрости структурата на управлението на колонистките селища, като се премахва излишно административно звено. Сега колони¬стките села (български и немски) се обединяват в окръзи, възглавявани от управител, пряко подчинен на Попечителния комитет. Управителят не се избира, а се назначава.
Като отзвук от Руско-турската война 1828-1829 г. може да се разглежда преселването на Силистра и окръга в 1836 г., за което нищо не се говори в литературата. То е предиз¬викано от напускането на руските войски от крепостта на този крайдунавски български град. Желание да се преселят в Русия и Дунавските княжества изразяват 200 семейства от Еникьой, Бабук, Караорман, Буджак, Алмалия, Кали-петра и някои други селища.
За разлика от предишните преселвания, когато българи¬те са основната маса бежанци, сега в него участвуват мало-руси, руснаци-некрасовци,гърци и молдовци.
От крепостта Силистра и окръга напускат всичко 2388 души, от тях се отправят към пределите на Русия само 640, от които 122 българи. С изключение на малорусите и не-красовците, които са 380 души, на всички останали им се разрешава да се заселят в българските колонии. Основната част от преселниците българи остава във Влашко — 1213 души.
Наред с преселването от български земи се наблюдава миграция на българското население и в пределите на ко¬лониите в Бесарабска област и Новоросийския край. Ако до средата на 30-те години, както вече казахме, тя е свързана главно с тяхното устройване в Буджака, то след това — с пренаселване на едни колонии и образуване на излишни поземлени участъци в други във връзка с рееми-грацията през 1831-1834 година. Известни са преселвания¬та през 1837-1839 г. от Баурчи, Кубей, Твърдица, Старо Троян и Комрат в колонията Новопокровка. От началото на 40-те години в колонията Голица, където има 3 хиляди
десе-тини излишна земя, се заселват колонисти от Чий-шия, Конгаз, Импуцита, Пандаклия и Бешалма. По това време от Гюлмен се преселват над 15 семейства в Делжи-лер. В бесарабските български селища се преселват също и жители на българските колонии от Херсонска губерния. В края на 1841— началото на 1842 г. 18 семейства от Голям Буялък молят Попечителния комитет да им разреши да се преселят в колониите в Бесарабска област, като се мотиви¬рат, че «поради изобилие от умножили се млади семейства срещаме поради малкото земя затруднения за поддържане на своето състояние» (ГАОО. ф. 6, оп. 4, д. 21235). В коло¬нията Камчик в Бесарабия се преселват от Паркани, Ка-таржино и Кубанка, Херсонска област, в края на 30-40-те години 13 семейства. Тогава от Катаржино в Новопокровка се преселват 3 семейства. Такива единични премествания от една колония в друга са множество.
ПРЕСЕЛВАНЕ ПРЕЗ 1854-1856 ГОДИНА
С Кримската война от 1853 - 1856 г. е свързано ново преселване на българи. Както и в предишните руско-турски войни те участват на страната на Русия. Обаче не¬успешният за руската армия ход на войната, оттеглянето на нейните войски от Североизточна България и Дунавските княжества довежда до изселването на 29 села в Силистрен¬ския край с 6617 души (около 900 семейства) (ЦГА РМ, Централен държавен архив на Република Молдова, ф. 2, оп. 1, д. 6149, л. 6, 12; Лоран Н. — Преселването на бълга¬рите, Одески вестник, брой 83 от 1854 г.).
Всички те през юни 1854 г. отиват в Бесарабия и са на¬станени в 62 колонии на «отвъддунавски преселници». По-голямата част се установяват в Измаилски (2955 души), Горнобуджакски (1787 души) и Долнобуджакски (1369 ду¬ши) окръг. В Болград остават 588 души, в Бабел — 316, Комрат — 326, Тараклия - 241, Ново Троян - 202, Кирсо-во — 200. Трудно е да се установи окончателното намерение на самите преселници, а и на руските власти към по¬нататъшната им съдба. Поне от страна на руското прави¬телство не се предприема нищо за тяхното постоянно за¬селване в Бесарабия. Основната тежест по тяхната из¬дръжка пада върху жителите на ония колонии, в които са настанени: снабдяване с храна, предоставяне на жилища, а също и пасища и фураж за добитъка.
Трябва да се подчертае също, че по това време самите колонисти изпитват големи затруднения поради лошия урожай, пренаселване в колониите, издължаването на значи¬телни натурални повинности и разквартируване на войска.
Поради трудностите, възникнали с настаняването на но¬вите преселници в Бесарабия, в края на същата 1854 г. на¬пускат 2167 души от колониите. Известно е също, че от 6 до 25 септември 1856 г. руските власти предават на турско¬то правителство 777 семейства на преселници от 1854 го¬дина, общо 4030 души от двата пола, с 874 каруци. Те от¬веждат със себе си 3244 глави едър рогат добитък, 1047 ко¬ня и 22 153 овце. Високата порта обявява амнистия за върналите се българи и обещава определени привилегии (АВПР Архив на външната политика на Русия), Г-А, ПО 1856, д. 7, л. 5-10). Неизвестна е съдбата на още 420 души. Съществуват сведения, че отделни семейства са останали в Бесарабия.
Там, а също и в Одеса, Кишинев, Николаев и други гра¬дове се установява и част от българските доброволци. На¬пример през 1857 г. само в Долнобуджакски окръг са засе¬лени 81 доброволци, включително в Задунаевска - 13, Код Китай - 3 души. За 10 години те се освобождават от пла¬щане на данъци, дава им се участък земя колкото на засел¬ниците в тези колонии.

ПРЕСЕЛВАНЕ ПРЕЗ 1860-1862 г. И НАСТАНЯВАНЕ В ПРИАЗОВИЕТО
Според Парижкия мирен договор от 18/30 март 1856 г. Русия отстъпва на Молдавското княжество част от терито¬рията на Бесарабска област (край долен Дунав и Долно Припрутие), на която се намират 40 колонии «отвъддунав-ски преселници», включително и административният им център Болград. Оттогава и до 1878 г. историята на беса¬рабските българи се развива в рамките на две държави. То¬ва не може! да не се отрази на тяхното социално-икономическо, политическо положение и духовно разви¬тие, тъй като е нарушено създаденото през първата поло¬вина на XIX век административно-териториално единство.
В руската част на Бесарабска област остават 43 колонии към предишното Управление на отвъддунавските пресел¬ници, заселени главно с българи и гагаузи. Те според дан¬ни на Иван Анцупов през 1858 г. наброяват 49 440 души. При това в градовете живеят, както пише Елена Хаджини-колова, около 7-8 хиляди българи.
Тези колонии териториално са включени в Акермански и Бендерски уезд. Но за тях се запазва и отделно админи¬стративно управление. Предишното е преобразувано в На¬стоятелство на бесарабските български колонии, също вли¬защо в състава на Попечителния комитет. До 1866 г. на длъжността попечител бива назначен роденият в Лясковец възпитаник на историко-филологическия факултет на Ки¬евски университет, участник в Кримската война бълга¬ринът Иван Степанович Иванов (Калянджи). След него попечител става И. Миронов.
Българските колонии в руската част на Бесарабия влизат в три окръга: Горнобуджакски, Долнобуджакски и Измаил-ски. Последният, тъй като в него остават само 5 колонии, няма своя окръжна администрация и е подчинен на Дол-нобуджакското окръжно кметство. Центрове на окръзите съответно са Комрат и Ивановка.
Както попечителството, така и окръжните и селските кметства се ръководят от посочения по-горе «Устав за ко¬лониите», преиздаден през 1857 година.
За българските колонии по онова време е характерно значителното увеличаване на населението, образуването на млади семейства, които поради липса на резервна земя ос¬тават без парцели. Както и преди, това е одна от причини¬те да се търсят нови участъци земя, но сега те не само се заселват в други колонии, но и създават нови селища. Представители на много български колонии от руската част на Бесарабия, дори от такива, осигурени със земя, както Камчик и Делжилер, през 1860-1861 г. ходят в Крим и Приазовието за избор на поземлените участъци за новите съселяни. Но тъй като започва преселване на българи от Видинския край и колонисти от Молдавского княжество, за което ще говорим още, тези намерения не се осъщест-вяват. Въпреки това тъкмо през тези години възникват в резултат на вътрешна миграция и бягство на българи от румънската в руската част на Бесарабия първите нови се¬лища: още една Кайраклия и Калчево (1861 г.). Следваща¬та година също тук е основана от жители на Болград и Българийка.
Оказалите се в пределите на Молдавското княжество българи и гагаузи от отделената част на Бесарабия поставят пред местните власти, а също и пред Петербург и Европей¬ската комисия по устройство на Молдавското и Влашкото княжество въпроса да се запазят техните права и привиле¬гии, които са имали в Русия. При това те заявяват, че в противен случай ще бъдат принудени да се преселят в Ру¬сия в течение на установения с Парижкия договор триго¬дишен срок. Ръководителите на Молдавското княжество Т. Балш и Никола К. Богориди тържествено потвърждават запазването на предишните права и привилегии на коло-нистите. Преди всичко е запазено тяхното административ¬но-териториално устройство. От трите образувани от този участък на Бесарабия окръга Белградският включва пре¬дишните колонии на «отвъддунавските преселници». Те влизат в състава на две околии — Измаилска (21 колонии) и Кагулско-Прутска (19 колонии) с центрове съответно Болград и Хаджи Абдула. Окръжното упраачение (префек¬тура) се ръководи от управител (префект). На този пост задължително се назначава румънец.
Околиите имат свое началство начело със старшини (субпрефект), които се избират. В колониите се запазват селските учреждения. Въпреки промяната в имената на административните органи техните функции остават същи¬те, каквито са определени в руските законодателни актове. Това положение се запазва до март 1860 г., когато изтича тригодишният срок за доброволно преселване. След това молдавското правителство започва да лишава колонистите от ония права и привилегии, които са имали преди. То в частност обявява рекрутски набор, увеличава данъците, открито започва да провежда политика на румънизация. В края на 1860 г. е ликвидирано тяхното специфично адми-нистративно-териториално устройство. На недоволството на населението, особено от рекрутския набор, властите отговарят с репресии. Между 4 и 10 ноември 1860 г. в Рени и Болград стават вълнения. Те завършват с кръвопролитие: убити са не по-малко от 10 и са ранени повече от 100 ко-лонисти.
Промяната в политиката на Молдавското и на Обедине¬ните княжества към местното население и преди всичко към колонистите, от една страна, и провежданата от 1856 г. агитация от страна на Русия за преселване довеждат до ма¬сова емиграция на българи, гагаузи, руснаци, украинци и дори молдованци първоначално в руската част на Бесара¬бия, а от пролетта на 1861 г. — в Приазовието. По данни на Иван Иванов, който тогава се занимава с бежанците, в Таврическа губерния се отправят за заселване до 4300 се¬мейства, което прави около 21 500 души и от двата пола. Най-вероятно тази цифра отразява общия брой българи и гагаузи, проминали в Русия. По официални данни на рус¬ките власти на 1 ноември 1862 г. в Таврическа губерния окончателно са настанени 3500 колонистки семейства, състоящи се от 17 460 души (АВПР, Славянский стол, 1863-1869, д. 8603, л. 30). Тези данни според нас са най-близки до реалните. След 10 години приазовските българ¬ски колонии наброяват 24 110 души (ГАОО, ф. 1, оп. 249, д. 268. л. 170).
Някои български села в румънската част на Бесарабия (Тропокло, Новокарагач, Новопокровка) съвсем опустяват. По-късно те са заселени от други народности. Много българи напущат Ташбунар, но тук се преселват българи от Болград и частично от други села. Големи промени стават в самия Болград. Преселването особено силно засяга из¬точната му част, тоест така наречените «стари преселни¬ци». Значителна част от тях отиват в Приазовието, където основават споменатата колония Българийка. Същевремен¬но доста българи от околните села стават жители на Бол¬град.
Цялото българско население на Бабел и значителна част от жителите на старата Кайраклия също напускат. В по¬следната колония се преселва българско население от Са-туново. И в другите колонии става голямо прегрупиране на останалото население. На освободените земи от Банова например идват жители от Шикирли Китай, Болград, а също няколко молдавски и украински семейства. Молдо-вани се появяват и в колонията Фънтина-Дзинилор. В село Импуцита се заселват българи от Анадол, Джуржулещи и Карагач. В резултат на тези вътрешни преселвания почти изчезва българският елемент в Джуржулещи, Анадол и Са-туново.
По време на това масово преселване в Таврическа гу¬берния (в нея влизат Крим и южните райони на днешна Запорожка област край Азовско море — Приазовието) про¬тичат важни демографски процеси. В резултат на религи¬озната изселническа пропаганда на мюсюлманското духо¬венство и враждебното отношение на официална Русия към кримско-татарското население поради нелоялното му отношение към Русия по време на Кримската война, през пролетта на 1860 г. започва масово преселване на татари от Кримския полуостров в пределите на Османската империя. В този процес са въвлечени и приазовските ногайци. Само за няколко месеца обширни райони на Крим и Приазовие¬то опустяват. Затова руското правителство предприема мерки за заселването на тези места с лоялно към него на¬селение.
Показателно е, че местното българско население в Крим, заселило се тук в началото на XIX век в колониите Кишлав, Балта Чокрак и Стари Крим, не е засегнато от този процес на изселване от Крим.
Бежанците колонисти от румънската част на Бесарабия избират за свое местожителство приазовските степи — в Бердянски, Мелитополски, Днепровски уезд на Таврическа губерния.
За тях руското правителство отделя тук 214 000 десетини земя, освен това предоставя определена парична помощ и ги освобождава редица години от данъци и повинности. На всяко семейство се заделят по 50-60 десетини земя.
Отначало приазовските българи кръщават селата с име¬ната на ония села, откъдето идат. Така колонията Преслав отначало се нарича Ташбунар, Софиевка - Шикирли-Китай, Строгановка — Дермендере. Поради това че пре¬селниците от едно село от Южна Бесарабия основават по 2-3 нови селища, например напусналите Чешмекьой обра¬зуват 2 села, Карагач — 3, Еникьой — 2, Троян — 2, Вай-сал — 2, Бановка — 2, и т. н., то новите получават други названия. Така преселниците от Кайраклия основават Гюневка и Радоловка, от Вайсал — Дяновка и Райновка, от Чешма Варуита — Богдановка и Степановка, от Импуцита — Манойловка и Зеленовка, от Тропокло — Хирсовка, от Еникьой — Романовка и Вячеславка, от Бановка — Банов¬ка и Марина, от Карагач — Первониколаевка, Петровка и Ановка, от Фънтина-Дзинилор и Бабел — Палаузовка, от Старо Троян — Андровка и Троян, от Новопокровка — Фьодоровка, от Новокарагач — Надеждино. Цареводаровка както и Строгановка са основани от изселници от Дермен¬дере, а Преслав и Инзовка — от Ташбунар.
Освен посочените села по това време са основани коло¬ниите Болград, Волканещи, Дмитровка, Александровка, Георгиевка, Девненское.
Кореняците на новите села дълго време ги наричат с имената на ония села, откъдето се преселват. Чак до 1918 г. се проследява връзката на селата на приазовските бълга¬ри със съответните села в Бесарабия, откъдето произлизат.
Едновременно с преселването на българи от Молдав-ското княжество става последната масова емиграция в Ру¬сия от българските земи. Като цяло тя е организирана от Русия и обхваща населението от северозападните райони и Одринския край на българските земи. Преселването започ¬ва в лятото на 1860 година. Руските власти насочват пре¬селниците към Приазовието и Крим — в районите, които са оставени от татарското и ногайското население. По данни на Елена Хаджиниколова в Русия отиват 16-17 хи¬ляди българи от Видинско.
Замисълът на руското правителство обаче не успява. Виждайки пагубните във всички отношения последствия от изселването на голям брой население, лидерът на българското национално-освободително движение Георги Раковски категорично застава против това и организира контрапропаганда: изказва се в печата, издава брошурата «Переселение в Русия или руската убийствена политика за българите», включва в тази дейност мнозина видни българ¬ски дейци (Сава Радулов, Иван Кършовски, Стоян Бал¬кански, Васил Попович, Любен Каравелов и други).
Самото руско правителство се оказва неподготвено да изпълни обещанията си и да разположи такова голямо ко¬личество население върху таврическите земи. Последвалите неурожаи, а също и непривичните степни условия на При¬азовието и Крим утежняват положението на преселниците и обуславят връщането им в родината. По данни от 1 но¬ември 1862 г. в Таврическа губерния остават 201 семейство със 793 души. От тези видински българи е основана тогава и колонията Терновка (Караджа). Източниците съобщават, че там има и 72 одрински българи (АВПР, Славянский стол, 1863-1869, д. 8603, л. 30). След време (1866 г. ) те са заселени в колонията Балта Чокрак.
Това масово преселване в Русия е най-трагичното. По пътя натам и обратно хиляди българи загиват от болести, глад, студ.
Тежко минава приспособяването в Приазовието и на бе¬сарабските българи. Още повече че ги преследват неуро-жайните години 1862-1865. През 1866 г. те предприемат
дори опит да се преселят в Кубан, дори не засяват полята си. Правителството решително им отказва това. То из¬вършва сред тях усилена пропаганда, а за да ги убеди да останат тук, решава да отпусне 51 хиляди рубли за пос¬тройка на църкви, да се открие специално училище в Пре¬слав, да се оставят за колонистите пет години (1866-1870 г.) всички доходи от резервните и излишни земи на българ¬ските колонии.
Тези мерки в крайна сметка изиграват ролята си. Само жителите на Второконстантиновка от Мелитополски уезд напускат колонията и «се пръскат по разни селища».
Образуването на нови български селища в Приазовието изисква създаването на органи за управление. Всяко от тях представлява отделно селско кметство, ръководителят е изборен. Повечето колонии влизат в три български окръга: Мелитополски (5 колонии), Молочански (10 колонии), Бердянски (26 колонии). Те се оглавяват от окръжни кмет¬ства. Най-големият от тези окръзи — Бердянският, е управляван до 1871 г. от окръжните старшини: организато¬рите на преселването Тодор Белков, Корнев, а също и Ге¬орги Карастоянов.
Териториално тези окръзи влизат в Мелитополски, Бер¬дянски и Днепровски уезд на Таврическа губерния. Бер¬дянският български окръг от своя страна влиза в състава на българо-руските колонии на този уезд, ръководен от завеждаш.
Отделен общ административен орган за управление на колониите в Приазовието, подобен на Управлението на отвъддунавските преселници в Бесарабия, тук не е създа¬ван.
Посочените български колонии в Приазовието влизат в състава на Попечителният комитет, както и всички други български колонии в Русия. Има данни, които свидетелст¬вуват, че между окръзите и Попечителния комитет е съще¬ствувало и още едно административно звено — попечител на колониите, под чието ръководство са също и съседните немски колонии. Но това не пречи на окръжното началст¬во на българските окръзи да контактува непосредствено с Настойническия комитет за решаването на конкретни въпроси от живота и дейността на колониите.
По такъв начин след всички преселвания на българи в средата на 60-те години на XIX век се образуват три рай¬она с компактно заселване (Руска Бесарабия, Румънска Бесарабия и Приазовието), които имат свои особени ад-министративно-териториални органи на управление, а също редица разпръснати български колонии в Крим и Херсонска област (близо до Одеса, Тираспол и Николаев). Български преселници живеят също и в много южни гра¬дове на Украйна и Молдова.
Създаденото правно положение и административно уст¬ройство се запазва до аграрните реформи в Русия (1871 г.) и Румънска Бесарабия (1874 г.).
През това време продължава вътрешното разместване на българите от едни колонии в други, а също създаване на първите дъщерни селища в Таврическа и Херсонска губер¬ния. През 1857 г. 60 млади семейства от Кишлав и Стари Крим, които нямат там поземлени участъци, образуват във Феодосийски уезд ново българско село Марфовка. През 1861-1864 г. в Крим възниква още едно неголямо българ¬ско село, наречено отначало Чая, а след почти 20 години — Андреевка. В началото на 1863 г. 37 колонисти от Малък Буялък и 20 от Кубанка получават разрешение от Попечи¬телния комитет да се заселят във вилата на княз Баратински и «да устроят там нова колония». Този участък се на¬мира близо до Березанския лиман.

Из книгата на И.Ф. Грек, Н.Н. Червенков «Българите в Украйна и Молдова. Минало и настоящее»

:





Узнай все последние политические новости Украины и мира.